Сатявати обвиняваше себе си. Ако не беше алчността на баща ѝ, Хастинапура не би се намирала сега в толкова несигурно положение. Пред нея стоеше могъщият Бхишма, синът на богинята Ганга. Нямаше на земята по-велик герой от него. Като първороден син на благочестивия Цар Шантану, той беше законният наследник на трона в Хастинапура. Но добрата съдба на цялото царство бе осуетена от безразсъдния ѝ баща за нейна сметка.
Тя още живо помнеше съдбоносните събития. Денят бе ден като всички други. Тя седеше на брега на реката, чакайки да превози с лодката си пътници към отсрещния бряг. Баща ѝ, водачът на рибарите, ѝ бе възложил това задължение, за да може Сатявати да си спечели религиозни заслуги, помагайки на странниците. Тъкмо този ден императорът на цялата земя, могъщият Шантану, ловуваше в гората недалеч и бе примамен от съблазнителния аромат, който излъчваше тялото ѝ. Търсейки източника на небесното ухание, той бе останал поразен от красотата ѝ. От погледа му личеше, че жадува да се ожени за нея. Научавайки, че е още неомъжена, той се бе затичал към колибата на баща ѝ, за да поиска ръката ѝ.
Когато сама бе стигнала до вкъщи, тя бе видяла Шантану да излиза от дома ѝ смутен. Баща ѝ бе поставил условие, че царят би могъл да се ожени за нея единствено, ако обещае трона на сина ѝ. Но императорът вече имаше прекрасен син Деваврата, когото беше ръкоположил за принц-регент. Царят не бе готов за собственото си удоволствие да постъпи така несправедливо с достойния си и обичан син. Затова той си бе тръгнал, борейки се да овладее болезненото си сърдечно желание.
Сатявати също бе страдала от копнеж дни наред, умолявайки боговете някак да я съберат с царя. Тогава един ден, без знанието на Шантану, Деваврата бе дошъл в дома ѝ да измоли ръката ѝ за императора. Баща ѝ бе повторил условието и Деваврата се бе съгласил никога да не заеме престола на Хастинапура, а короната да премине у сина на Сатявати. Въпреки това баща ѝ бе продължил да се колебае. Той достатъчно бе слушал за дворцовите интриги, за да знае, че дори Деваврата да отстъпи трона, наследниците му биха могли да се почувстват измамени и да се противопоставят на сина на Сатявати. Водачът на рибарите бе изказал гласно съмненията си; а когато ги бе чул, Деваврата бе изрекъл страшен обет: че никога няма да се ожени и че ще спазва целомъдрие до края на живота си. За да подари щастие на баща си — бе казал — той е готов да се отрече от всяко наслаждение за себе си. Сатявати си спомняше как, когато Деваврата бе произнесъл своята клетва, от небесата бяха заваляли цветя и гръмовен глас бе протътнал: „От днес насетне неговото име ще бъде Бхишма, онзи с великия обет.“
Сатявати гледаше сега към Бхишма, който бе седнал почтително пред нея. Тя промълви името му и той вдигна поглед, готов да изпълни заповедите ѝ. Може би все пак тя би могла да го убеди. Той винаги се бе отнасял с покорство към нея, още повече след смъртта на Шантану.
„Мой скъпи Бхишма, моля те, размисли отново — каза царицата, придърпвайки сарито от тънка коприна върху сплетените си коси. — Ти даде обета си единствено, за да подсигуриш бащиния си интерес и моя. Сега аз те освобождавам от това обещание. Ти винаги си бил устойчив в добродетелта. Моля те, обмисли настоящата ни ситуация. Нали направи този обет, за да служиш на по-старшите; ето сега е нужно да им служиш, като действаш за благото на рода ни. Това несъмнено е твой дълг. Трябва да заемеш престола на Хастинапура и да заченеш могъщи синове, подсигурявайки бъдещето на това древно царство.“
Бхишма поклати глава с раздразнение: „Майко, моля те не ме карай да се отклоня от пътя на истината. Никога няма да мога да направя онова, което искаш. Слънцето може да се откаже от сиянието си, водата от мокротата си и небесата от тътена си, но аз никога няма да се отрека от истината.“
Бхишма помоли Сатявати да разсъди за по-дълбоката причина за тази неочаквана беда, сполетяла царството. Такава бе повелята на всемогъщата съдба. Как иначе би могло да се случи така, че макар да бе родила двама могъщи сина, те бяха загинали, без да оставят наследник? Всички земни царе бяха плащали данък на големия син на Сатявати, Читрангада. Славата на бойната му храброст и на непоколебимата му добродетел бе стигнала до небесата. Затова могъщият владетел на гандхарвите, носещ същото име, му бе завидял. Ревнивият гандхарва не бе изтърпял да има друг прославен и силен Читрангада. Той бе слязъл на земята и бе предизвикал съперника си на битка, която бе продължила с години, но накрая доблестният син на Сатявати бе убит, а високомерният гандхарва се бе завърнал триумфално на небето.
Тогава престолът бе заел силният Вичитравиря, но бе умрял от болест след едва седем години царуване. Нито той, нито брат му бяха оставили наследник.
Бхишма се изправи и се загледа през дантелената резба на прозореца. Пълнолунието обливаше дворцовите градини, леейки сребриста светлина върху широките пясъчни алеи, където Вичитравиря бе обичал да се разхожда с цариците си. Той се обърна към Сатявати и продължи: „Майко, не можем да пречим на Провидението като действаме неморално. Благородният човек при всякакви обстоятелства трябва да се покорява на Божията воля. Благоденствието и победата винаги съпътстват добродетелта, докато скръбта е неминуемият резултат от неблагочестието. Ето защо не мога да изоставя обета си.“
Сатявати седеше смълчана. Верността на Бхишма към истината и добродетелта бе непоклатима. Той бе прав. Тя наведе глава, а той продължи: „Във всеки случай, майко, изглежда съдбата ни предлага решение в съгласие с религията. Ако великият мъдрец Вясадева зачене синове на цариците, ние сме спасени. Нека се помолим всичко да е наред.“
Сатявати кимна. Тя сама бе повикала могъщия риши Вясадева, своя първороден син. Нужна ѝ бе известна смелост да разкрие как бе родила този мъдрец, макар да е била девица. В страх от публично порицание тя бе крила тази истина с години, но още помнеше как небесният риши Парашара бе дошъл веднъж в лодката ѝ, зачевайки великия Вясадева в нейната утроба. Парашара ѝ бе казал, че Провидението ѝ е отредило велика съдба. Той я бе дарил със сияен син, който да има важно участие в тази съдба. След това ѝ бе дал благословията да запази девствеността си, дори след близостта си с него. И именно той я бе благословил с божественото ухание, което бе запленило Шантану.
Сатявати прекоси мозаечния под към масата, върху която имаше златна кана. Гърлото ѝ бе пресъхнало от тревога. Наля си чаша прохладна вода, а след това се върна на покритото си със свила ложе. Стотици ярки маслени лампи блестяха в широката зала, където седеше. От високите стени я гледаха красивите картини на предците на династията, назад чак до всесилния Цар Куру. Всички те бяха могъщи императори на земята. Със сигурност династията Куру не биваше да загине сега. Царицата каза: „Винаги съм се молила за това царство, още повече след смъртта на синовете си. Имам вярата, че Вясадева ще се окаже подслон за всички ни. Но виждайки обратите на съдбата, които ни връхлитат, аз не мога да спра да се безпокоя.“
Сатявати дълбоко се вълнуваше за царството и за рода на Шантану. Всичко, което вършеше, бе от любов към починалия монарх. Със сигурност бе предопределение това, че Парашара ѝ дари за син Вясадева. Вясадева бе пораснал в мига, в който се бе родил, и я бе напуснал с думите: „Скъпа майко, когато и да си в беда, просто си спомни за мен. Аз незабавно ще дойда при теб, където и да се намирам.“
Докато Бхишма и Сатявати разговаряха, вратата на Амбика се отвори и оттам излезе Вясадева. Бхишма се поклони в нозете му, а Сатявати нетърпеливо попита: „Ще роди ли принцесата съвършен и талантлив син?“
Вдигайки длан в благословия докато Бхишма се изправяше, мъдрецът отвърна на Сатявати: „Царицата ще роди син, силен като десет хиляди слона. Той ще е извънредно интелигентен, мъдър и благоденстващ. Ще му се родят сто сина. Но о, благородна, по вина на майка си той ще е сляп.“
Сатявати бе поразена: „Как може слепец да стане цар на династията Куру?“
Вясадева обясни, че бе пристъпил към Амбика с намерението да зачене син, съвършен във всяко едно отношение, но царицата бе затворила очи от ужас при вида му. Когато се бе съгласил да дари наследник за трона, мъдрецът бе поставил условието царицата да го приеме в неприятния му вид. Сатявати го бе повикала от Хималаите и той бе дошъл направо, както бе практикувал сурови отречения. Не се бе мил, нито ресал, защото това бяха част от аскетичните му обети. Той каза: „Щях да дойда при царицата в привлекателен вид, покрит с украшения, ако тя преди това бе приела религиозен обет за една пълна година. Но ти пожела тя да забременее незабавно. Затова поставих това условие вместо религиозния обет.“
Сатявати се прокълна за нетърпеливостта си. Тя не бе поискала да чака. Без наследник на трона царството бе в постоянна опасност. В земя без монарх дори дъждът не вали редовно и боговете не са милостиви. Затова тя бе помолила Вясадева да отиде при царицата незабавно. А сега — сляп син! Как би могъл той изобщо да стане цар?
„Трябва да дариш още едно дете на рода Куру — примоли се тя. „Умолявам те, отиди при другата царица, Амбалика.“
Вясадева погледна със съчувствие разтревожената си майка. Той утеши страховете ѝ като обеща да се върне отново и да зачене друго дете. Нужно бе единствено да го повика, когато Амбалика бе готова да го приеме. С тези думи Вясадева изчезна. Сатявати се обърна и продума на Бхишма: „Тъкмо от това се страхувах. Сега трябва да моля Амбалика да приеме мъдреца. Дано тя има по-голям успех от сестра си.“