Амбика надникна любопитно в огледалото, след като прислужничките я бяха облекли и украсили за брачното ложе. Не бе загубила и частица от красотата си въпреки месеците траур. Кожата ѝ бе безупречна и бяла като мляко. Къдрици с цвят на черен кехлибар обграждаха овала на лицето ѝ; веждите ѝ бяха извити лъкове над тъмните очи, подобни на лотосови листенца. Не бе чудно, че Вичитравиря бе така влюбен в нея и рядко я оставяше сама. Докато бе жив, слугините ѝ я разхубавяваха всяка вечер, в случай, че господарят ѝ би искал да се срещне с нея. Обличайки отново изящните си дрехи и слагайки украшенията си, Амбика с тъга си спомни дните, прекарани със своя съпруг. След като бе лежала в силните ръце на този славен герой, как сега да се приготви да приеме друг?
Амбика се сепна от тази мисъл и неспокойствието ѝ нарасна. Тя освободи суетящите се наоколо прислужнички; имаше нужда да остане сама, за да размисли. Когато съпругът ѝ бе загинал така преждевременно, тя бе поискала да влезе в погребалната му клада и да го придружи към небесата. Не можеше да си представи да живее без него. Но Сатявати, царицата-майка, я бе възпряла — тя още не бе изпълнила дълга си. Въпреки че се бяха радвали на толкова наслада заедно, след седемгодишен брак те не бяха създали дете. Без да е оставил наследник, царят носеше вината на неизпълнен основен дълг. Как тогава би могъл да достигне райските селения?
Сатявати бе убедила Амбика, както и другата му съпруга Амбалика, да останат, за да изпълнят задължението на своя съпруг, осигурявайки по този начин благоденствие на душата му. Писанията позволяваха при изключителни случаи по-възрастният брат на мъжа да зачене деца със съпругата му, ако самият той е неспособен. Това беше такъв изключителен случай. Амбика се поуспокои. Единението ѝ с Бхишма нямаше да е предателство на любовта ѝ към нейния съпруг, а служене към него и към царството. Тя престана да върви неспокойно и легна на леглото от слонова кост в плахо очакване. Бхишма бе силен и праведен мъж. Какъв по-добър баща за бъдещия цар? Тя трябваше да направи всичко, за да го накара да се почувства добре приет.
На вратата се почука. Амбика погледна срамежливо; вратата се отвори и влезе висок мъж. Кръвта ѝ се смрази. Това не беше Бхишма. Насред спалнята стоеше съсухрен, отблъскващ аскет. Сплъстени кичури висяха край изпитото му лице, ожесточените му очи я пронизваха. Зъбите му бяха само малко по-светли от черната му кожа. Около кръста си носеше зацапана набедрена препаска — единственото му облекло. Косматото му тяло бе покрито с мръсотия. Без бавене той се приближи и седна до нея. Тя се отврати от противното зловоние на тялото му. Кой беше той? Амбика не знаеше да има друг девер освен Бхишма. Тя се помоли на боговете да загуби съзнание; как иначе би изтърпяла докосването на този ужасен мъж? Когато той положи ръка върху дрехата ѝ, Амбика затвори очи, едва успявайки да потисне желанието си да изкрещи.